сряда, 26 април 2017 г.

One of my days: На стъпка от южната граница


 Здравейте, днес ще ви разкажа за най-южно разположеният град в страната, а именно - Златоград. От известно време Златоград беше в списъка ми с места, които искам да посетя и ето, че този момент дойде. Всичко започна много добре, времето трябваше да е приятно и да разгледам на спокойствие градчето.


Е, не стана точно така. Още с наближаването на крайната точка, времето се намръщи и започна да препръсква дъждец. А щом паркирахме направо си заваля. По принцип нямам притеснения дали дъждът ще ми развали прическата, дори напротив обикновено не нося чадър със себе си (както и този път, защото уж времето трябваше да е слънчево). Перспективата да се разхождам из етнографския комплекс разглеждайки архитектурата насред порой, обаче изобщо не ми се нравеше. След известно двуомене какво да направим, тотално бях отписала обиколката на града, защото не изглеждаше, че дъждът ще спре.


След около час обаче дъждът започна да намалява, докато изцяло не спря и взе, че се показа едно слънчице, което ни се усмихваше от висините. И както виждате от снимките, все пак ни позволи да се разходим из малкото градче.


През годините Златоград много пъти е сменял името си, а сегашното получава скоро след Освобождението. Тютюнът - зеленото злато, бистрата вода и чистият планински въздух са кръстници на градчето. Освен с това, градът е известен още с няколко легенди, като една от тях е за родопския хайдутин, превърнал се в страшилище за поробители и злосторници - юнакът с непокорен и буен характер, Дельо Войвода.


Снимките, които виждате са правени изцяло във възрожденския квартал на града, превърнат в първия частен етнографски комплекс. Отвсякъде изскачат малки дюкянчета, в които са се развивали занаятите, редом до тях се разполагат и емблематични къщи, някъде там се намира и първото килийно училище в страната, а на по-късен етап в двора на една от местните църкви е създадено и светско училище. 



Стъпвайки във възрожденския квартал, времето започва да се движи на обратно, а ти започваш да си представяш хората по онова време. Връхлитат те мисли, колко труден и тежък е бил живота, но и че тогава хората са приемали всяко зрънце щастие с много повече замисъл отколкото ние му отдаваме сега.



Точно затова обичам да посещавам такива места. Заради усещането, че се връщаш назад във времето и за спокойствието, което те обзема.


На около 10км от Златоград, в посока Кърждали се намират и скалите, определяни като природни феномени, откъдето са и снимките по-долу. Ако имате ходене натам, непременно ви препоръчвам да отбиете и да разгледате.Скалите имат най-различни причудливи форми оприличавани на крокодил, лъв и гъба, та дори и слон. Ние обаче не разполагахме с много време, защото отново започна да превалява и скоро отново бяхме в колата отправяйки се обратно към вкъщи.



сряда, 19 април 2017 г.

One of my days: Копривщица

"... Копривщица... Боже мой, селце като кутийка,
гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца,
гдето най-работните пътища са широки тамам две педи,
гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпял
кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни  на Киприан Роберта,
ни на Луи Леже и пр. и пр... и такъв паплач от деятели и родолюбци. "
- З. Стоянов



В последния пост от поредицата разбрахте, че в началото на месеца прекарах няколко дни във възрожденското градче Копривщица, заедно с няколко приятели. И докато тогава ви споделях емоциите и размислите си, днес съм тук, за да ви разкажа за това какво може да видите в града.

 

Има нещо много особено в това да ходиш по тези малки, криволичещи улички. Да знаеш, че преди век и половина тук, където си ти сега, са крачили хора, които са се борили за това ти да си на това място и да ходиш по техните стъпки. Да бъдеш това, което си. И това чувство може да се почувства само на места като Копривщица. Защото са се превърнали в музеи. Защото са съхранили, доколкото е възможно, духа на онова време. Защото хората по тези места са останали човечни и усмихнати, минимално засегнати от забързания свят отвъд.

 


Смята се, че стари пътища свързващи градовете Стрелча, Пирдоп, Панагюрище и Клисура са се кръстосвали на мястото, където днес се разполага града. Разположено в котловина, обвито в тучна зелена прегръдка и напоявано от бърза река, то било идеално за почивка на кервани, пътници и търговци. Заради благоприятните условия тук се заселват хора със стадата си. По една или друга причина града започва да се ползва с привилегии. Има няколко легенди за спечелването на тези привилегии и една от тях е, че жената на султана много харесвала мястото, а султана много я обичал и и го подарил, а тя изискала от него копривщенци да не бъдат закачани от турските войски и да носят бели дрехи. От тук идват и други предания като това, че турчин с подкован кон нямал право да преминава през селото или, че жителите му можели свободно да носят оръжие.

къща-музей Димчо Дебелянов
И сега след като ви разказах малко за преданията около града идва ред и да ви разкажа как прекарахме ние дните си там...


Пристигнахме някъде към два следобед, настанихме се, освежихме се и се впуснахме в опознавателна обиколка. Минахме да си вземем билетчета за шестте музея, разходихме се, отбихме се за кафе и се прибрахме, за да се приготвим за вечеря. И общо взето това беше. Този ден времето беше малко мрачно и студено, непозволяващо много дейности на открито. Дори с пристигането си леко се шашнахме колко хладно беше, а дрехите, които си бяхме подготвили бяха по-леки. За щастие обаче следващите дни времето беше на наша страна.


Централния площад, където се намира и кафенето, за което говоря. Снимката обаче е направена доста рано сутринта и заведението тъкмо отворя.

Точно на малкото централно площадче се разполага едно много кокетно кафене, в което избрахме да прекараме сутрините си в Копривщица. Нямате си и на представа какво удоволствие е да се разположиш на жълтите масички, да си пиеш топлото кафе, обляна от слънчевите лъчи, а около теб да се носят разговорите на местните, смеха им...



мост "Първа пушка"

След това се заехме с посещенията на музеите и до обяд бяхме отметнали половината. Като от сега си признавам, че мен най-много ме впечатлиха Лютовата къща и тази на Каблешков. Страшно богато украсени. Цветни и някак живи. Освен това разполагащи с богато количество информация за любопитните.

вдясно: Къща-музей Тодор Каблешков

След обяд (беше си цяло премеждие да намерим свободно местенце в целия град) се насочихме към най-високите части на градчето, където се намираха и още два от музеите в списъка ни, както и паметникът на Бенковски. Малко се отнесохме там и едва успяхме да хванем работното време на къщите. После обаче се върнахме, за да се радваме на гледката, да си играем с кончетата пуснати на паша, както и за една разходка из гората, за която ви споменах и в предишния пост.


Лютова къща


Класното училище открито от Найден Геров през 1846г.


За следващия ден оставихме посещението на последния от музеите, както и разглеждането на първото класно училище в страната. 
Като цяло Копривщица е град дълбоко свързан с нашата история. Всяка втора къща си има такава и всяко посещение там кара хората да се върнат назад във времето. Да се отпуснат и да си починат - сред чистия въздух, сред пеещите птички, сред пъстрите къщи и усмихнатите хора... 

 

Благодаря, че ме четете!
До скоро.

П.П. Не знам на колко от вас по-подробна информация Ви е интересна, затова и в последно време не впускам в дълги разкази и разяснения свързани с историята ни, но на мен, като човек, който проявява интерес и в частност учи това, ми е изключително любопитно. Ако смятате, че и на Вас би ви било мога да включвам и малко повече подобен тип информация.  
2П.П. - линк към поста за Копривщица от 2015 година. 

петък, 14 април 2017 г.

Моят органайзер 2017

В последните четири-пет години, винаги давам старта на новата година започвайки нов органайзер. Използвала съм какви ли не - малък и среден размер, със спирала или без, готов или hand-made, така че имам известен опит. Повечето от тях съм си организирала аз и няма да срещнете сред малката ми колекция два с еднакъв дизайн. Винаги променям по нещо, смятайки, че така ще ми бъде по-функционален. 

В началото на миналата година Ви показах как изглеждаше тогавашния ми органайзер (цък). И истината е, че стабилно си го използвах през първата половина на годината. След това обаче, доста неща се промениха и някак избутах организацията, която до този момент ми доставяше такова удоволствие, на заден план. Дори през декември изобщо не припарих до него. 
Една от целите ми за 2017 е отново да започна да организирам повече ежедневието, а и мислите си, отново с помощта на органайзер. Тази година обаче не е строго структуриран, дори бих казала, че е нещо като организиран хаос. Имам си месечен календар, който сама си правя, после разделям страниците на седмици и дни. Между тях си водя бележки за разходи и списъци, но не е задължително. Нищо не е задължително. Има рисунки, хвърчащи хартийки  и билетчета (спомени), цитати и разхвърляни мисли. 

И страшно много си го харесвам в този разхвърлян му вид! Вече нищо не отбелязвам като строго планирано. Не се напрягам, ако стане така, че бъде отложено. Приемам го като нещо разтоварващо. Вечер преди лягане взимам този бележник и му отделям няколко минути. Ако има нещо силно впечатлило ме през деня - записвам. Общо взето тази година органайзера ми по-скоро е своеобразен албум за хубави моменти.

Смятам, че ако искате да започнете да си водите органайзер това е един от добрите варианти. Не е прекалено ангажиращ, а точно обратното - може да се приеме като разтоварващ. Да хайлайтвате моменти от деня си, без непременно да се обвързвате с най-строга организация.  И постепенно когато свикнете да започнете да влагате повече елементи. Лека-полека. Както смятам да направя и аз.

Защото нищо не трябва да е задължително и на всяка цена. Защото трябва да правим нещата с удоволствие, а не подтикнати от поставения му етикет "задължение". Затова и казвам, че този бележник е организиран хаос. Има от всичко по-малко. 

Благодаря, че ме четете и до следващата сряда. 
Весели празници!

сряда, 12 април 2017 г.

One of my days: Създавай спомени



Преди около година и половина за пръв път посетих Копривщица и част от мен остана някъде скътана в тихите криволичещи улички, знаейки, че пак ще се върна...
И ето, че този ден дойде.

 

Като за край на най-пролетният месец и отбелязвайки новия, бързо чукащ на вратата, с няколко приятели се отправихме на около два часа път от София към едно градче застинало във Възраждането - Копривщица. Един град толкова китен, малък, сгушен в зелена прегръдка и пълен с истории.

 

Малко спонтанно, но не съвсем... В понеделник го решихме, във вторник направихме резервации и в петък вече пътувахме натам правейки планове какво ще посетим, къде ще хапнем и ще правим ли пикник в гората...
До пикник така и не се стигна, но пък имаше гальовни кончета и примамливи горски пътеки, които си позволихме да изследваме и да се радваме на прекрасното време.

 

Но за самото градче в следващия пост, защото днес искам да се съсредоточа върху нещо друго, макар и провокирано от това пътуване. А то е колко голяма късметлийка съм да имам хората, които имам до себе си и да имам възможността да правя това, което правя. В днешно време малко хора могат да се похвалят с приятели. Истински приятели, а не познати, с които да си прекараш времето. Хора, с които дори споделената тишина да бъде приятна.

 

Кадрите от този пост са от един от трите дни, които прекарахме в Копривщица, но какво виждате повечето са от природата около града. Това е така, защото посветихме единия от следобедите си на това да се разходим из околността и да подишаме чистия въздух. Да се радваме на компанията един на друг и да наваксаме за времето, в което големия град ни дърпа в своята вихрушка.








Посланието на този пост е, че е важно навреме да оценяваме кого и какво имаме до себе си. Да създаваме спомени, да се усмихваме, да слушаме... Навреме. За да си спомняме после за тях, а не са се чудим "Какво би било, ако?"...



И последната снимка е от Панагюрище... Направихме малко отклонение преди да се върнем обратно в София и да се настроим за новата седмица, която ни чака. 

 

петък, 7 април 2017 г.

Ревю: "Танцът на невъзможните мечти" на Сара Оклър

  •  Издателсво: Пан
  • Автор: Сара Оклър
  • Брой страници: 350
  • Оценка в Goodreads: 4/5


"Преди три години Хъдсън e убедена, че ще стане звезда във фигурното пързаляне. Но един ден всичко се обърква – заради проблеми в семейството тя се отказва от спорта. И сега е едно красиво, седемнадесетгодишно момиче с разбити мечти, което наричат Кралицата на мъфините, защото приготвя най-вкусните кексчета в закусвалнята на майка си. Неочаквано Хъдсън получава втори шанс – покана да участва в състезание по фигурно пързаляне. Победата ще й осигури стипендия за колеж и възможност да се измъкне от затънтеното градче. Ала тя е раздвоена между надеждата и страха - за момиче, което веднъж вече се е опарило, не е никак лесно да рискува всичко. Още повече, че за да получи достъп до местната пързалка, трябва да помогне на момчетата от хокейния отбор на гимназията да прекъснат унизителната поредица от загуби.

Твърде много неща са заложени на карта, а Хъдсън трябва да реши какво иска наистина и на какви жертви е готова, за да го получи."


“No one can be your reason to stay- you have to want it.”

"Танцът на невъзможните мечти" е книга, която исках да прочета от доста дълго време. Помня, че за пръв път я срещнах в блога на Кая и благодарение на нейното ревю поисках да я прочета. И много се радвам, че най-накрая взех, че го направих.

Книгата е много момичешка, много сладка и нежна и все пак засягаща доста важни и интересни за разглеждане теми. Харесах я, защото досега само съм гледала филми, но не съм чела книги на подобна тематика. А самата тема всъщност е ледът и спортовете, свързани с него. И мога да ви кажа само, че обожавам да гледам подобни филми, а тази книга беше точно като на филм. Авторката е успяла да опише и украси всичко толкова детайлно, че сякаш го гледаш на лента.

Харесах стилът на Сара Оклър. Смятам, че е много подходящ за възрастовата категория, в която попада книгата и със сигурност един тепърва навлизащ в читателските кръгове млад човек ще бъде запленен от лекотата и плавното вървене на сюжета. Бързо успява да вкара читателя в историята, прави добри ненатрапчиви описания и изгражда интересни герои.

  “Everyone says that the internet is so awesome because you can connect with people from all over the world, but I think it’s the opposite. The internet doesn’t make it easier to connect with anyone—it just makes it so you don’t really have to.”

Аз лично я прочетох с огромен интерес и за супер кратко време, защото с всяка следваща страница се пренасях по-близо до леда, задълбавах в нещо повече от самото пързалянето, усещах емоциите, които поражда той у състезателите. Спечели ме чувството да се загубиш сред цялата тази белота и студ и да се откъснеш от ежедневието и проблемите. А те не бяха никак малко в тази книга.

Главната героиня, Хъдсън е седемнайсетгодишно момиче, на прага на колежа, на прага на истинския живот, но заедно с това е и момиче, което трябва да се справи с проблемите в семейството си, с  първата любов и дразгите с най-добрата си приятелка. Освен това се наема да тренира хокейния отбор и себе си за предстоящо състезание. Книгата проследява как тя се опитва да жунглира с всичко това и все пак успява да бъде "кралицата на мъфините".
Харесах и второстепенните герои - Уил, Джош, Дани, братчето на Хъд, Бъг, както и персонала в заведението. Смятам, че от всеки един от тях можем да извадим по нещо за себе си. Много колоритни и добре обмислени персонажи. Относно родителите и обаче имам много проблеми. Единият е безотговорен и едва ли не забравил за децата си, а другият се държи несправедливо. Все пак всеки тинейджър малко или много иска да има личен живот, различен от целодневни смени в семейния ресторант.

“Would 'sorry' have made any difference? Does it ever? It's just a word. One word against a thousand actions.”

Беше много приятно да се чете за контраста, който се наблюдава. когато хората се впуснат в това, което ги прави щастливи. Пързаляйки се, Хъдсън се променяше, ставаше истинската себе си, позволяваща си да мечтае и да вярва, че мечтите и могат да се сбъднат. Мисля, че това е едно от посланията, което книгата може да остави у читателя: Че е важно да следваме мечтите си, но само ако наистина искаме дадено нещо, то ще се случи. Друго послание е, как не трябва да се опитваме да ходим с "няколко дини под една мишница", защото е много вероятно накрая да ги изтървем.

Това е историята на едно момиче, което се опитва да бъде няколко неща едновременно и по този начин забравя това, което наистина и доставя удоволствие. История за момиче, което губи смисъла си, опитвайки се да помогне на останалите да намерят своя. Причината да са точно тук и на това място. Това е книга за себеоткриването, за порастването и за способността да успееш да изразиш с думи това, което ти искаш. Една книга за надеждата и страха - двете неща, които могат или да те разрушат или да те издигнат отново.

Давам такава оценка на книгата само защото смятам, че стилът на авторката го заслужава, а и донякъде, заради оригиналната идея. От персонажите и техните решения и постъпки има какво още да се желае, но мисля, че си заслужава да се погледне.

“...if I let him walk away now, we'll forever be a "just"; Just hockey player and skating coach. Just music swappers. Just friends. A not-quite-almost whose time passed through as quickly as the train, fading into the distance before it even had a real chance at staying, at becoming something more, because I didn't speak up.”

Окей, една бърза вметка тук. Мисля, че имам проблем с всички герои на име Джош, за които съм чела! Неимоверно се превръщат в любими мъжки персонажи. Сериозно, всички до един! 😄😄 

сряда, 5 април 2017 г.

Прочетено през месец март

Здравейте,
Тази седмица настроението ми сериозно е пострадало и това повлиява и на желанието ми за писане на постове. Затова и за пръв път от доста време сядам да пиша пост непосредствено преди публикуването му. Но какво да се прави има и такива дни и просто трябва да се борим с тях и надвисналите черни гръмотевични облаци над главите си. И ето ме тук, непозволяваща си да пренебрегна графика си и пишейки за книгите, които прочетох през изминалия март месец.

Книгите за този месец са четири на брой, като всички до една определям като приятно оползотворено време и ви препоръчвам и на вас да ги погледнете, ако смятате, че биха ви харесали. А сега ето го и краткото ми мнение за всяка от тях. Книгите с ревюта в блога са обелязани. 



Първата книга за месеца е "Преди Ашлин" на Аурора Роуз Рейнълдс, която е единствената без ревю, но това е така, защото не мисля, че и нужно. Сладка, развлекателна и лежерна книжка. Готини, но според мен доста нереалистични герои, позната история, очакван финал и все пак определено бих определила като приятна. Общо взето нищо, кой знае какво, но пък закачките в диалозите ми харесаха.

"По залез" на Бракен беше книга, която исках да прочета отдавна, но ми вървеше доста бавно. Най-накрая успях да я завърша и сякаш нещо ми липсваше. Книгата е хубава, първата половина върви малко бавно, но от средата нататък действието се забързва и става наистина интересно. Продължавам да харесвам героите и цялостната атмосфера. Нещото, което на мен ми липсваше беше, че съдейки от предходните книги от поредицата си представях нещо повече. Цялостно ревю тук. Първа книга от поредицата тук.

"Парцалена принцеса" е може би черешката на месеца. Не мислех, че ще ми хареса толкова (все пак исках да я прочета най-вече заради невероятната корица), но е факт, че харесах героите и историята. Някои от елементите развити в книгата срещам за пръв път и ми беше интересно да видя как ще се развие сюжета. Останах малко разочарована от финала, но за по-цялостно мнение погледнете ревюто тук.Определено с нетърпение чакам продължението. 

"Танцът на невъзможните мечти" на Сара Оклър беше и последната книга, която прочетох за месец март. Нейното ревю ще видите във петък така, че няма да се впускам в подробности. Книгата ми хареса, стилът на писане също. Авторката има способността чрез героите си да кара читателите да чувстват всичко това, за което се говори в книгата. 

Това беше от мен за днес. Надявам се вашият месец е бил хубав и цветен и ви пожелавам април също да е такъв!
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...