сряда, 9 март 2016 г.

Ревю: Стъкленият меч на Виктория Айвярд



  • Автор: Виктория Айвярд
  • Издателство: Сиела
  • Брой страници: 571
  • Оценка в Goodreads: 3,5/5


Кръвта на Мер Бароу е червена – червена като на простолюдието. Но уменията ѝ да подчинява електричеството са я превърнали в смъртоносно оръжие, което сребърнокръвният елит иска да използва.
Кралската фамилия я обявява за измамница, за лъжа. Отрича самата мисъл, че червената и сребърната кръв могат да бъдат равни. Бягайки от двореца обаче, Мер открива, че не е единствената от вида си. 
Пътя, по който тя избира да поеме е труден.
Дали тежестта на животите, пожертвани в името на бунта, ще я смаже? Или коварството и предателствата са направили сърцето ѝ неподвластно на разкаяние?
 

Чаках втората част на "Алена кралица" с огромно нетърпение. Самата книга обаче не ме впечатли със нищо, поне до средата. Първите 300 страници, за мен протекоха доста бавно и макар да ги прочетох сравнително бързо, самото действие ми беше мудно.  Да, втората част доста повиши мнението ми за книгата: действието се развиваше бързо, имаше неочаквани моменти и обрати, както и някои много мили и чувствени моменти, но все пак не успя да компенсира за неудовлетворяващото си начало.
Авторката не изневерява на стила си и втората книга е написана по същия вълнуващ, увлекателен и приятен начин.  

 “If I am a sword, I am a sword made of glass, and I feel myself beginning to shatter.”


Ставаме свидетели на голямата промяна на Мер Бароу. В "Стъкления меч", тя не е упоритото, смело и изплашено момиче. Тук тя решава, че заради възможностите си е над Сребърните, над Алената гвардия и дори над Червените, които се опитва да защити. Често сменя тази маска с друга- тази на наранено, самотно момиче, което е изгубило и станало свидетел на прекалено много. Неумело се опитва да балансира между Мер, Марийна и Мълниеносното момиче и често се губи между тях. Това заедно с постоянното и съмнение, доста промени мнението ми за нея и колкото и да я харесвах в първата книга, тук ми е антипатична.  

 “I stare at the polished metal, examining my reflection. The girl I see is both familiar and foreign, Mare, Mareena, the lightning girl, the Red Queen, and no one at all. She does not look afraid. She looks carved of stone, with severe features, hair braided tight to her head, and a tangle of scars on her neck. She is not seventeen, but ageless, Silver but not, Red but not, human—but not. A banner of the Scarlet Guard, a face on a wanted poster, a prince’s downfall, a thief... a killer. A doll who can take any form but her own.”
 
Още от първата книга , противно на доста читатели, моят любимец беше Кал. Някак изгубен, вглъбен и разтърсен от предателството, той не се вписваше никъде. Не е Принц на Норта, не Червен, не е и Новокръвен и в цялата картинка, принца изгнаник не успя да намери мястото си и да спечели доверието на другите, дори това на Мер. Въпреки това, той беше важна част от книгата, винаги зад Мер, винаги войник, и все пак винаги принц. Той продължава да е един от любимците ми. Само в малкото му споделени с Мер моменти, успявах да харесам нея истински.


“One dark night I spilled my secrets to him, on a road thick with summer heat. I was the girl who tried to steal his money then. Now, winter looms, and I’m the girl who stole his life.”

Шейд и Фарли бяха перфектните второстепенни герои и дори на моменти тяхната съдба ме вълнуваше повече от тази на главните. 
Шейд е брата, който много бих се радвала да имам. Превърна се в един от силно интересуващите ме герои през цялото време, докато четях книгата. Верен, всеотдаен, нащрек за детайли и опасности, винаги имащ едно наум.  !!!Много се зарадвах как се развиха нещата между него и Фарли и още от самото начало на книгата го предчувствах. Не изпусках и един техен момент.!!! 
Колкото до Фарли, в нея ме плени смелостта и и готовността  да спасява другите, както при Шейд. Макар тя да нямаше неговите способности, не позволяваше страха да я пречупи.
Килорн отново чувствах далечен, макар и не чак толкова колкото в първата книга. Тук се запознаваме по-добре и с неговия характер. Упорит, жертвоготовен, на моменти особено дразнещ, но все пак намиращ мястото си и внасящ малко разнообразие. 
За Мейвън мога да кажа само, че е перфектният зъл герой, също като майка си - Елара. За повечето, той е детето в сянка, което изведнъж се озовава с корона на главата. И точно неговата привидна слабост и незаинтересованост към трона са толкова жестоки, за хората, познаващи истинската му същност.

 “Don’t lie to a liar.”

Една приятелка успя да прочете книгата преди мен и ми спомена, че финала е неочакван и разтърсващ. Неочакван - може би, но не съвсем. Имах си своите теории. Но в никакъв случай не бих го определила като разтърсващ. В пъти по-слаб от края на първата книга и от този на "Тъмна дарба", която все още ме държи. Само един момент успя да ме разтърси и той се случи 70 страници преди финала. !!Шейд!!

"Стъкленият меч" за мен се оказа донякъде разочарование. След обещаващата първа книга, очаквах втората да бъде още по-добра, но бих я определила като "не лоша". Все пак тя си имаше и хубавите неща. Запозна ме с прекрасни герои, бегло споменати в първата част, обикнах дори повече Кал и отново се гмурнах в красивия, но и страшен свят на Норта. 
Тази книга е важна за мен и не мога да кажа, че не я обичам. Свързвам я с прекрасната "Алена кралица", както и с един спомен. Затова и мнението ми по-скоро се дължи на сантименталност и на надеждата за следващата книга. 

1 коментар:

  1. Супер ревю! Аз я оставих на стотната страница, просто не и беше дошло времето, но сега отново ми вдъхна интереса.

    ОтговорИзтриване

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...