петък, 23 октомври 2015 г.

Ревю: Алена кралица на Виктория Айвярд

  Издателство: Сиела
Брой страници: 504

 Историята ни е позната... Действието се развива в бъдещето, в едно антиутопично общество, разделяно на класи. Не можем, обаче, да свързваме тази история с историите на Трис и Америка. Тук хората се делят на висши и нисши - Сребърни и Червени. Главното е, че сребърните притежават способности, а червените не, съответно нямат нищo.




Това е света, в който живее Мер Бароу.
Червена.
Крадла, с предначертана съдба. 
След по-малко от три месеца, тя ще отиде на война също като братята си. 
Но изведнъж всичко се променя. 
На едно тържество , на което прислугва на знатните благородници се случва инцидент и Мер открива, че притежава свръхестествени способности. Сега тя е принудена да влезе в кожата на сребърна. Да се учи, бие и държи като такава. 

Отново съм затрупана с неща свързани с училище, но реших да избутам учебниците на една страна и да обърна малко внимание на една книга, която от дълго време чакам да попадне в ръчичките ми, а именно- Алена кралица на Виктория Айвярд. И въпреки, че с малко закъснение ще изкажа мнението си смятам, че не съм се забавила чак толкова много. Не малко ревюта ми попаднаха в полезрението, но аз настойчиво ги отбягвах и мисля, че беше добро решение.
 Да преминем към книгата...
Ще започна с корицата, толкова е семпла и точно там се крие красотата и. Още в нея се загатва основното в книгата- разделението. Сребърни и Червени. Богове и хора, както се изразява главната героиня, Мер. Но всъщност, короната е червена, което загатва още нещо... Ако трябва да съм напълно искрена, а аз се старая да бъда, историята ми се стори предсказуема. Това, че предвиждах какво ще се случи след 20-тина страници, обаче, не ми попречи да харесам книгата. Мисля, че до някаква степен е и заради стила на Айвярд. Още с първите няколко страници, осъзнах колко ми е приятно да чета. Харесват ми описанията и - не прекалено разтегнати, но все пак достатъчно съдържателни, че да ме изпратят в света на Норта. Историята те повлича и не те оставя намира, докато не затвориш и последната страница. 

“In the fairy tales, the poor girl smiles when she becomes a princess. Right now, I don't know if I'll ever smile again.” 

В началото Мер ми беше безлична, не я харесвах. С напредването на историята, обаче, осъзнах, че ми допада. Възхищавам и се за това, че прави всичко възможно, за да помага на семейството си, макар и невинаги да взима правилните решения. Начинът и на мислене  е някак не прекалено завоалиран( както при повечето). Тя мисли просто. Не се впряга в това да го направя ли, да не го ли правя. Импулсивна, истинска, да правеща глупави грешки, но в крайна сметка винаги мисли, че върши най-доброто и е вярна на себе си.
 
Спойлер!!!
От друга страна, още от самото начало знаех, че има нещо сбъркано в Мейвън. Прекалено обработен ми беше, ако мога така да се изразя... Момчето криещо намеренията си зад маската на бунтуващ се тинейджър. След това с напредването на книгата се промени и стана някак прекалено сговорчив и мил с Мер.
Край!!!
 Не мога да отрека, че въпреки, че ме дразнеше имаше моменти, в които харесвах Мейвън ... Няколко мили жеста криещи истинската му същност. Харесваха ми отношенията в началото между него и брат му.

“The truth is what I make it. I could set this world on fire and call it rain.” 

Другият принц, Кал. Е той е моят фаворит. Войникът, Синът, Престолонаследникът, такъв, какъвто се очаква да бъде- интелигентен, с войнствен характер, малко грубоват и много сдържан. Има нещо в описанията и действията, които писателката е подбрала за неговия герой и те много ми допадат. 

И след като разгледахме трите основни персонажа, искам да вметна, че не е наблегнато на романтиката. Това е важно за мен, защото в доста книги, тя играе важен елемент, но не и тук. Да, от време на време има някой по-интимен момент, но въпреки това е наблегнато на разделението между хората. 

Семейството на Мер ми остана някак далечно и не успях да го опозная, но пък от все сърце мразя майката на Мейвън и изпитвам жал към краля, Тиб. 

 “Words can lie. See beyond them.”

Обобщено... Романът е с доста познат сюжет и историята е предсказуема, но Виктория Айвярд е успяла да освежи и преоткрие вече познатия ни свят, добавяйки интересни герои. И точно тук мисля, че можем да си извадим поуката, че всеки може да бъде предадени и трябва да внимаваме, на кого се доверяваме.

1 коментар:

  1. Обичам ревюто ти, Гери!
    Аз не успях да позная какво точно ще се случи и какъв ще бъде плот туистът, колкото и да се опитвах, но се радвам. За това може би не Кал стана моят фаворит, а Мейвън. Айвярд напълно успя да ме замотае с прекрасното си писане! :D

    ОтговорИзтриване