неделя, 24 май 2015 г.

May book photo Challenge: Day 24


 

Честит празник!
Набързо ви показвам снимка в отговор на днешното предизвикателство ( не съм я заснемала аз, понеже вече е много късно и не се получава добре). За днес трябва да сложа снимка на книга, която ме е накарала да плача. Ами общо взето това са всички книги,които съм чела. Винаги има нещо, което да намеря за достатъчно емоционално, че да си поплача. Все пак избрах да ви покажа две: Къде беше? и Да остана ли? на Гейл Форман. Почти през цялото време докато ги четях, бях обляна в сълзи.

Да продължим нататък,

Днешният ден, 24 май, беше изпълнен с най-различни емоции от моя страна. Пренаситен дори. Като започнем от сутринта, когато нервно потропвах с крак, че от класа ми бяха дошли само 4 човека ( малко по-късно дойдоха и другите, но... ), а аз с нетърпение чаках да започнем с отбелязването на празника. Просто не обичам да чакам. От там отиваме право при малките кукли и момченца, които танцуваха просто страхотно и аз стоях, заобиколена от съучениците си и си спомнях как и ние бяхме толкова малки, безгрижни, весели, не на прага да направим един от най- важните избори за живота ни. Бях горда с обкръжението си и осъзнах, колко много сме пораснали и променили.Café de Flore Когато застанахме в края на редицата на класовете... Осъзнах само след дванайсет месеца и нас ще ни изпращат, ще ни пожелават успех, ще стъпим в училище за последен път. И когато знаменосците, предадоха знамето и ръкавици и другите неща на новите, на моите приятели, когато видях как очите и на двете страни да се насълзяват, не издържах. Казаха сбогом на знамето на училището, събраха се в кръг, прегърнати и заплакаха. Всички! Тогава вече и аз се просълзих. Изпратихме ги, както всеки випуск до сега, но тази година имаше нещо различно, и дори другите да не са го усетили, Ние, следващите го усетихме, витаеше във въздуха.
След това, макар и да бързах отделих половин час да седна със съучениците си, на едно така блажено, прохладно място (след цялото това стоене на крак и препичане на слънце). След това се отправих към дома на една приятелка за да и помогна да се подготви за престоящото събитие вечерта. Тя толкова се беше притеснила, че ме посрещна с ръце изпънати напред, да видя как си развалила лака. Седнахме, оправих и маникюра, направих и грим и прическа. В крайна сметка мисля, че се получи доста добре и съм доволна от себе си, надявам се и с нея да е така.
Отскочих набързо до вкъщи, да се пооправя и да хапна, че до 3 следобед, не бях слагала нищо в устата си. След това отново излязох, за да се порадвам на роклите и костюмите на завършващите, а и на тях самите. Тогава отново се разстроих, направо не се виждам догодина. Трудно ми е да повярвам, че септември започва последната ми година като ученичка. Тъжно е. И все пак се успокоявам, с това че не само аз го приемам толкова навътре. Дори и по " твърдите", момчетата, които уж нехаят за училище, днес изтръпнаха, просълзиха се, умълчаха се и дори се натъжиха.
И сега най- после се прибирам... в 11.
Уморена съм.
Но все пак си спазвам обещанието.
Доскоро.
"Боже, гимназията е яко нещо."- A Cinderella Story





Няма коментари:

Публикуване на коментар