петък, 28 април 2017 г.

Прочетено през месец април

Или иначе казано сборно мнение за поредицата на Джей Лин - Ще те чакам. 

През почти изнизалия се месец април прочетох три книги. На един автор и от една поредица - "Ще те чакам" на Джей Лин. Преди около две години за пръв път прочетох първите две книги от романтичната поредица на Джей Лин и помня, че доста ги бях харесала. През април нещо ме прихвана и започнах отново първата. И като започнах нямаше спиране, та в момента съм на четвъртата въпреки, че на български бяха преведени само първите две. За момента съм завършила три, а четвъртата е в процес на четене.

Трябва да призная, че книгите не са нещо чак толкова невероятно. Просто те забавни, с нотка емоционалност и свежи герои, които в комбинация с приятния стил на авторката успяха да ме пленят и да задържат интереса ми дотолкова, че да искам да проследя живота и на второстепенните герои.  

И трите книги се водят по еднаква сюжетна линия. Плавно въвеждане в историята на героите, които във всеки случай са изключително чаровни, особено мъжките персонажи. До един са с перфектни тела, изсечени челюсти и дълбоки очи, но на мен това не ми пречи. Напротив, аз много харесвам и мъжките и женските персонажи, били те и леко нереални. Чаровни, закачливи, забавни и енергични. В никакъв случай не могат да оставят читателя да скучае четейки историята им. Във всяка книга някой от главните герои си има своя малка тайна, за която никой не подозира, но която е време да излезе наяве. Понякога леко се загатват и криминални елементи (силно казано), което също е доста интересно. Непременно ви препоръчвам да ги погледнете, ако сте фенове на жанра.

Това не са книги само за любов. Това са книги за бягство от миналото и затова, че колкото и да бягаш от него, то винаги те настига и в някой момент трябва да се изправиш пред него. Това са истории на няколко двойки, които преминават през различни препятствия - заедно и поотделно. Истории  за силата на приятелството и опората на близките. Изразяващи страха, надеждата, желанието на героите да се преборят със миналото. 

Е това беше за днес, а аз отново се захващам с Fall with me. 
До следващата сряда.
Благодаря, че ме четете!

сряда, 26 април 2017 г.

One of my days: На стъпка от южната граница


 Здравейте, днес ще ви разкажа за най-южно разположеният град в страната, а именно - Златоград. От известно време Златоград беше в списъка ми с места, които искам да посетя и ето, че този момент дойде. Всичко започна много добре, времето трябваше да е приятно и да разгледам на спокойствие градчето.


Е, не стана точно така. Още с наближаването на крайната точка, времето се намръщи и започна да препръсква дъждец. А щом паркирахме направо си заваля. По принцип нямам притеснения дали дъждът ще ми развали прическата, дори напротив обикновено не нося чадър със себе си (както и този път, защото уж времето трябваше да е слънчево). Перспективата да се разхождам из етнографския комплекс разглеждайки архитектурата насред порой, обаче изобщо не ми се нравеше. След известно двуомене какво да направим, тотално бях отписала обиколката на града, защото не изглеждаше, че дъждът ще спре.


След около час обаче дъждът започна да намалява, докато изцяло не спря и взе, че се показа едно слънчице, което ни се усмихваше от висините. И както виждате от снимките, все пак ни позволи да се разходим из малкото градче.


През годините Златоград много пъти е сменял името си, а сегашното получава скоро след Освобождението. Тютюнът - зеленото злато, бистрата вода и чистият планински въздух са кръстници на градчето. Освен с това, градът е известен още с няколко легенди, като една от тях е за родопския хайдутин, превърнал се в страшилище за поробители и злосторници - юнакът с непокорен и буен характер, Дельо Войвода.


Снимките, които виждате са правени изцяло във възрожденския квартал на града, превърнат в първия частен етнографски комплекс. Отвсякъде изскачат малки дюкянчета, в които са се развивали занаятите, редом до тях се разполагат и емблематични къщи, някъде там се намира и първото килийно училище в страната, а на по-късен етап в двора на една от местните църкви е създадено и светско училище. 



Стъпвайки във възрожденския квартал, времето започва да се движи на обратно, а ти започваш да си представяш хората по онова време. Връхлитат те мисли, колко труден и тежък е бил живота, но и че тогава хората са приемали всяко зрънце щастие с много повече замисъл отколкото ние му отдаваме сега.



Точно затова обичам да посещавам такива места. Заради усещането, че се връщаш назад във времето и за спокойствието, което те обзема.


На около 10км от Златоград, в посока Кърждали се намират и скалите, определяни като природни феномени, откъдето са и снимките по-долу. Ако имате ходене натам, непременно ви препоръчвам да отбиете и да разгледате.Скалите имат най-различни причудливи форми оприличавани на крокодил, лъв и гъба, та дори и слон. Ние обаче не разполагахме с много време, защото отново започна да превалява и скоро отново бяхме в колата отправяйки се обратно към вкъщи.



сряда, 19 април 2017 г.

One of my days: Копривщица

"... Копривщица... Боже мой, селце като кутийка,
гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца,
гдето най-работните пътища са широки тамам две педи,
гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпял
кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни  на Киприан Роберта,
ни на Луи Леже и пр. и пр... и такъв паплач от деятели и родолюбци. "
- З. Стоянов



В последния пост от поредицата разбрахте, че в началото на месеца прекарах няколко дни във възрожденското градче Копривщица, заедно с няколко приятели. И докато тогава ви споделях емоциите и размислите си, днес съм тук, за да ви разкажа за това какво може да видите в града.

 

Има нещо много особено в това да ходиш по тези малки, криволичещи улички. Да знаеш, че преди век и половина тук, където си ти сега, са крачили хора, които са се борили за това ти да си на това място и да ходиш по техните стъпки. Да бъдеш това, което си. И това чувство може да се почувства само на места като Копривщица. Защото са се превърнали в музеи. Защото са съхранили, доколкото е възможно, духа на онова време. Защото хората по тези места са останали човечни и усмихнати, минимално засегнати от забързания свят отвъд.

 


Смята се, че стари пътища свързващи градовете Стрелча, Пирдоп, Панагюрище и Клисура са се кръстосвали на мястото, където днес се разполага града. Разположено в котловина, обвито в тучна зелена прегръдка и напоявано от бърза река, то било идеално за почивка на кервани, пътници и търговци. Заради благоприятните условия тук се заселват хора със стадата си. По една или друга причина града започва да се ползва с привилегии. Има няколко легенди за спечелването на тези привилегии и една от тях е, че жената на султана много харесвала мястото, а султана много я обичал и и го подарил, а тя изискала от него копривщенци да не бъдат закачани от турските войски и да носят бели дрехи. От тук идват и други предания като това, че турчин с подкован кон нямал право да преминава през селото или, че жителите му можели свободно да носят оръжие.

къща-музей Димчо Дебелянов
И сега след като ви разказах малко за преданията около града идва ред и да ви разкажа как прекарахме ние дните си там...


Пристигнахме някъде към два следобед, настанихме се, освежихме се и се впуснахме в опознавателна обиколка. Минахме да си вземем билетчета за шестте музея, разходихме се, отбихме се за кафе и се прибрахме, за да се приготвим за вечеря. И общо взето това беше. Този ден времето беше малко мрачно и студено, непозволяващо много дейности на открито. Дори с пристигането си леко се шашнахме колко хладно беше, а дрехите, които си бяхме подготвили бяха по-леки. За щастие обаче следващите дни времето беше на наша страна.


Централния площад, където се намира и кафенето, за което говоря. Снимката обаче е направена доста рано сутринта и заведението тъкмо отворя.

Точно на малкото централно площадче се разполага едно много кокетно кафене, в което избрахме да прекараме сутрините си в Копривщица. Нямате си и на представа какво удоволствие е да се разположиш на жълтите масички, да си пиеш топлото кафе, обляна от слънчевите лъчи, а около теб да се носят разговорите на местните, смеха им...



мост "Първа пушка"

След това се заехме с посещенията на музеите и до обяд бяхме отметнали половината. Като от сега си признавам, че мен най-много ме впечатлиха Лютовата къща и тази на Каблешков. Страшно богато украсени. Цветни и някак живи. Освен това разполагащи с богато количество информация за любопитните.

вдясно: Къща-музей Тодор Каблешков

След обяд (беше си цяло премеждие да намерим свободно местенце в целия град) се насочихме към най-високите части на градчето, където се намираха и още два от музеите в списъка ни, както и паметникът на Бенковски. Малко се отнесохме там и едва успяхме да хванем работното време на къщите. После обаче се върнахме, за да се радваме на гледката, да си играем с кончетата пуснати на паша, както и за една разходка из гората, за която ви споменах и в предишния пост.


Лютова къща


Класното училище открито от Найден Геров през 1846г.


За следващия ден оставихме посещението на последния от музеите, както и разглеждането на първото класно училище в страната. 
Като цяло Копривщица е град дълбоко свързан с нашата история. Всяка втора къща си има такава и всяко посещение там кара хората да се върнат назад във времето. Да се отпуснат и да си починат - сред чистия въздух, сред пеещите птички, сред пъстрите къщи и усмихнатите хора... 

 

Благодаря, че ме четете!
До скоро.

П.П. Не знам на колко от вас по-подробна информация Ви е интересна, затова и в последно време не впускам в дълги разкази и разяснения свързани с историята ни, но на мен, като човек, който проявява интерес и в частност учи това, ми е изключително любопитно. Ако смятате, че и на Вас би ви било мога да включвам и малко повече подобен тип информация.  
2П.П. - линк към поста за Копривщица от 2015 година. 

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...